МАГИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ НАРОДНИ НОСИИ

by **bgfolklor** Съб Сеп 20, 2014 4:26 pm

Народните носии на старите българи са сред най-забележителните творби на народното изкуство. Облеклото чрез техниката на тъкане и кроене, чрез материала, формата и композицията на множеството части на костюма разкрива съхранени в продължение на векове архаични черти. Старинните отлики в носиите, съпоставени с данни от археологията и езикознанието, църковното изкуство – стенописи, миниатюри, мозайки; писмените извори-документи, сведения на пътешественици, народописни материали са ясен белег за родова и етническа принадлежност.

Отделните части на облеклото, украсата и накитите изграждат сложна система от знаци, определяща мястото и ролята на човека в обществото, неговата полова, възрастова и семейна характеристика (Михайлова 1976; Ганева 2003). Народните вярвания за облеклото, представени в митове и легенди, песни и приказки, разкриват древни представи за света и човека. Багрите и знаците на българското народно облекло хвърлят светлина върху вътрешния мир и естетика на предците ни.
Във всемира на българите облеклото е на особена почит. То е не само вещ и символ; то е свято, така както са свети домашният олтар, огнището, гумното, земята, храма. Българското народно облекло впечатлява с богатството и многообразието си. Причината за това неизмеримо съчетание на форми се крие не само в различията на местата и традициите, в които са се зародили, но и в белезите на родовете и племената, съградили българския народ, запечатани от отколешни времена и пренасяни и изменяни през вековете. Може би духовните традиции, богатството на локалните култури и символите на всяка от местните, обособените малки общности на българите от различни краища на нашето землище, са причини за тази многоликост на народния костюм.
Значимостта на народното облекло на българите проличава и в схващането за времето, мястото, начина на неговото изработване. Изследователите на традиционния костюм съпоставят създаването му с акта на сътворението на света в митичното претворяване на хаоса в космос, на природата в култура. Според народната вяра преденето, тъкането, кроенето, шиенето, везането или всичко свързано с изработването на носията трябва да започне в хубав ден и час – понеделник, четвъртък, преди изгрев слънце, когато се пълни месечината. В Щипско например казват, че на „изедена месечина кошуля не се крое, оти ке го яде снагата, додека я изкине кошулата”. Съществуват строги забрани да се подхваща женска работа по време на големите черковни празници, в неделния ден, в петъчния ден, когато е разпнат Христос, в периода на т. нар. мръсни (погани, некръстени) дни – дванадесетте дни от Рождество Христово до Богоявление. Неспазването на тези запрети води до злини и гибел не само на извършителя, но и на цялата селска общност. В този смисъл не се работи и по време на Горещниците (средата на м. юли) – за да не изгниват алищата; по време на мишите празници (през м. октомври) – за да не ги изгризат мишките; в дните на вълчите празници (през м. ноември) – за да не ядат вълци хората и стадата и др.
При особени случаи – болест и смърт, българите изработват облеклото по различен начин, вярвайки, че с магически действия ще могат да избегнат бедите. По цяло Българско е разпространено вярването, че за да се предотврати лоша съдба на децата, родени в периода на Мръсните дни, трябва за една нощ 3, 7 или 9 жени от цели къщи да изпредат вълната, изтъкат платното и ушият ризка на новороденото, без да продумат. В Гоцеделчевско жените трябва да изплетат или изтъкат бяла ризка за детето, без да късат конеца, за да не скъсат нишката на живота му. В Призрен, докато още е трудна жената, чиито деца не траят, преди да роди събира в дома си 9 моми, три от които на име Стана, за да „застане” бъдещото дете. Момите за една вечер трябва да изработят дадената им вълна, да изтъкът платното и съшият пелени и повои за отрочето. Вярва се, че така ще затрае не само новороденото, но и следващите деца (Шапкарев 1968:605).
Все в този смисъл, за да се осигури здраве и дълъг живот, българите извършват обичая провиране през дреха. При него се изработва нов стан, насновава се и след заник слънце до изгрев, при спазване на обредно мълчание, се изработва дреха. През готовата дреха хората се провират за здраве. Освен дрехите и парчета от нарочно изтъкано платно – на нов стан, с нова прежда, в потайна доба и мълчешком имат силата да предпазват войниците от смърт, людете от чумата и т. н. Така например в с. Селце, Кичевско, когато в близките села или в самото село има чума, тъкат чумино платно. Това извършват момите, когато мръкне. Готовото конопено платно те навиват на кросно и го дават на тази от тях, която е сирак. Тя яхва кросното като кон и придружена от всички моми обикаля три пъти селото. Сетне обикалят от къща в къща и дават по парче от платното, а стопаните ги даряват. Уредите, с които е изработено платното, се заравят в чужд синор, преди да пропеят първи петли.
В представите на българите облеклото е натоварено с особена магическа сила и мощ. То обгръща човешкото тяло и според народната вяра се уподобява, слива се, става едно със самия човек. Знайно е, че с отделни части от носията могат да се правят заклинания, които убиват хубостта и любовта, съсипват душата, унищожават тялото. Ето защо се изпълняват нарочни ритуали, с които се пречистват дрехите и се осигурява добро и благополучие на техните носители. След първото окъпване на детето например задължително кадят пелените му с тамян или се освещават в черквата. Повсеместно е разпространена практиката дрехите на младоженците да се теглят на кантар (с убеждението, че здравината и силата на желязото ще осигурят здраве и дълговечност). Освен да се кадят някъде долните дрехи на младоженеца, получени като дар на годежа, се провират през кърпа, сгъната в обръч и т. н. В Прилепско вярват, че човек трябва преди да облече нови алища да ги настъпи, та той тях да скъса, не те него. В Битолско всяка дреха, обличана през Мръсните дни, трябва да се прекара през огън. Другаде при обличането на нова дреха плюят в нея, за да развалят магията, ако има сторена. Широко разпространено е вярването, че дрехите (най-вече ризите) се събличат нагоре – за да растат децата. Мъртвият също се облича отдолу нагоре, за да расте берекета в къщата и т. н.
Отъждествяването на човека с неговата дреха проличава и в онзи случай, когато сгодяват момъка-гурбетчия чрез калпака или потурите му, когато се извършват погребения на хора, починали далеч от дома, с техните дрехи и др.
В патриархалния свят на българите съществуват строги повели по отношение на облеклото. Векове наред хората носят своите одежди така както са се обличали техните предци, без да добавят или изменят нещо. Тази рутина определя съставните части на носията, начините на украса и на носене на дрехите; на намотаване на пояса; сресването на косата и сложното невестинско забраждане; накитите и обуването; дрехите, които да носят младите и старите, момите и ергените, сгодените и венчаните, облекло за делник, празник и погребение и т. н. Когато в началото на ХХ в. Брейлсфорд посещава Македония, той отбелязва: „… облечени са в носии, които едва ли са претърпели някакво изменение, откак първите славяни са нашествували Балканите… Всяко село бродира по свой начин красивата дреха и от червената или черната бродерия може да научите все, що е нужно да знаете за тази, която я носи. Можете и да познаете от кое село е тя. Тя се е облекла както са се обличали майка й и бабите й през цели поколения и нейната вярност към традицията прогласява, че тя никога не е искала новост или нововъведение, нито въставала против благоприличието и еднообразието на нейната участ…Човек не иска да вярва, че това са хора от днешно време и ходи между тях като през алеи на божества и мумии в некой голем музей…”(Брейлсфорд 1919:5-6). Тази преданост към традицията е част от колективистичния дух на българския селянин. По този повод Иван Хаджийски пише: ”…Външните белези на личността тогава не само не служеха да я подчертаят, да я изтъкнат, да я отличат, но напротив, служеха окончателно да я оприличат на цялото. Всеки се стрижеше, носеше, обличаше съобразно с важащия тип „както всички хора”… старата жена трепереше да не направи нещо в облеклото си, което да я отличи от другите...” (Хаджийски 1974:89 )
Силната привързаност към рода и традицията проличава и в онези обичаи по време на раждането, които целят да приобщят новороденото към рода и общността. Бабата-акушерка поема детето в пелени от бащината риза, сватбения презръчник на майката, престилка на бабата или навои от дядото. Все със същата цел е и обредното залюляване на детето край огнището в бащината риза кошуля.
Дрехите на българите са ясен знак за принадлежност към определена общност. По облеклото някогашните българи са се познавали по хора и събори, кой от кое село е. Невестата другоселка задължително е приела носията на селото, в което отива да живее. Пътешествениците по българските земи по носията са различавали българите от техните съседи. Повсеместно разпространено е вярването, че „нашето” облекло е „по-лично”, „по-богато” от чуждото.
Народната вяра позволява в определени случаи да се нарушат строгите правила и норми на обличане на носията. Това става във време на преход между живота и смъртта; при болести и бедствия; по време на празници и тържества и т.н. По време на раждане например бабата-акушерка разплита с клинец плитките на родилката и й разкопчава копчетата, та да не се заплете (затрудни) раждането. Когато то протича тежко, освен другите ритуали обръщат всички дрехи в ковчега на родилката налице. В Демирхисарско дружките на невястата преди сватбата вадят всички дрехи от сандъка и обръщат всяка дреха налице, след което тя ги реди отново. По време на венчавката невестата и младоженецът също са с разкопчани копчета (което в други случаи не се допуска), за да не се завържат, т. е. да изпълнят успешно брачното свождане. По време на сватбата булката, която отива от своя към чуждия дом, обува против уроки чорапи или облича нарочно някои части от носията наопаки. На покойника му се развързват обувките, връзките на престилката не се връзват, само се омотават около пояса, разкопчават се дрехите преди спускането в гроба, за да не му се върже пътят към оня свят. Белег за жалост е и носенето на ризата, престилката, джубето наопаки; пуснатите, не запретнати ръкави, липсата на накити.
Според традиционните представи на българите голотата е срамна, непристойна. Тя е присъща на съществата от другия свят (Арнаудов 1924:419-432; Станоева 1994:74-80). Дори липсата на част от облеклото, забрадка или престилка, е недопустима. Без тях жената се е считала като гола. Едни от най-лютите клетви са „Да не се облечеш никога”, „Гол голеничек да ходиш” и т.н. Родилката до 40-тия ден, когато й се чете очистителна молитва в храма, и младата невеста до нейното първо черкуване след сватбата се смятат за нечисти. Ето защо съществува строга забрана те да ходят боси, независимо от сезона. В противен случай общността е застрашена от злини и бедствия (Гребенарова 1998:174-176).
Има случаи, в които за да се осигури здраве, добро и благополучие народната вяра позволява голота. Оставяйки, събличайки своите дрехи, хората напущат тоя свят и минават в другия, населен с вълшебни същества. При гореспоменатото провиране през дреха мъжете и жените се събличат голи поотделно, за да се промушат през магическата дреха. В Битолско се вярва в лечебната сила на самодивски води и водите от левообръщаните воденици. Там пострадалите се събличат голи и сядат на воденичния камък, след третото му обръщане се обличат в чисти и нови дрехи. Умивайки се, болните оставят пари, хляб, част от своите дрехи, нишка от чорапи, дребна монета. В много райони на българската етническа територия, когато хората се заселват на ново място или когато ги нападнат болести и пакости, се извършва обредно заораване на селището. В такива случаи ралото се прави от дърво, което е близнило, т.е. още от корените му растат два клона; желязото за палешника се събира от девет околии и се кове в потайна доба от голи ковачи. Воловете са близнаци, близнаци са и орачите, които голи изорават три концентрични кръга около селото, задължително без да бъдат видени от никого (Маринов 1994:741-743). В Разложко, ако някой човек линее и нито оздравява, нито умира го лекуват с „оруже” – гердан, изработен от един ковач само за една нощ, съблечен гол, без да проговори (Молерови 1954:406-407). Голи, българите се търкалят в росата на Гергьовден и на Еньовден, вярвайки в лековитата сила на водата в тези дни.
Освен случаите, когато чрез голотата се цели да се подсигури добруване, има и други, свързани със зловредна магия и наказание. Така например на Еньовден магьосници (жени и мъже) се събличат голи и яхнали кросното от стана обикалят чуждите ниви, за да им оберат берекета (Касабова - Динчева 1998:214-218). По време на сватбата, ако невястата е нечестна, я събличат гола или само по риза, овалват я в катран и перушина и яхнала магаре с лице към опашката, я връщат в бащиния й дом.
Според схващанията на българите съществуват определени дни, в които е допустимо обредното преобличане на жени в мъжки дрехи и обратно. Във всички останали случаи то е строго забранено. Според писанията на Вехтия завет „жена да не носи мъжко облекло, нито мъж да се облича с женска дреха: понеже всички, които правят това са мерзост на Господа, твоя Бог (Второзаконие 22:5). Тук става въпрос за ритуали, дошли от дълбока езическа древност, запазени през вековете, в които чрез дрехите на другия пол се получават видоизменения; промяна на положението и по такъв начин се подпомага и осигурява преобръщането, прехода от един към друг свят (Михайлова 2002).
В патриархалния свят на българите от ХІХ-то и началото на ХХ-то столетие съществува строго определен ред не само по отношение на изработването и носенето на облеклото, но даже и на прането му. Съществуват строги забрани за дни, в които не може да се пере. Това са големите празници от църковния календар, срядата и петъка, защото в сряда според народната легенда една жена прала и изхвърлила водата, в която Христос се подхлъзнал и бил заловен, а в петък Той бил разпнат. По време на мръсните дни не се пере, защото водата не е кръстена и за да не пръхнат лозята. За да се предпазят от градушка жените не перат срещу Велики четвъртък; през Макавеите (първите три дни на август) не се пере, за да не се късат алищата, не се перат риза на разсип на месечината, защото ще се „наядат, назобат”. Нечисти жени (т.е. с менструация) не бива да перат дрехи, защото ще се разболее този, който ги носи и т.н. Нормите в патриархалното българско семейство определят дрехите да се перат веднъж седмично, като затова се редуват снахите – от най-малката до най-голямата. Всяка майка пере дрехите на своите деца. Първо се перат ризите на мъжете – свекър, съпруг, девери.
По строго определен ред се простират и ризите – с пазвите нагоре, с лице към слънцето (Михаилова 1979:119) Съществува поверие, че дрехите не бива да остават навън след залез слънце, когато бродят зли, тъмни сили. Особено силна е тази забрана за детските пелени. Ако се случи да останат и ги огрее месечината, на другия ден се простират наново на слънце. Тази възбрана не важи за облеклото на покойниците. Когато в дома има починал човек, на третия ден след смъртта му дрехите се перат, простират се на обратно (с пазвата надолу), с лице на запад, след което се раздават на бедни за „Бог да прости”.
Значението на облеклото в живота на народа е толкова голямо, че го виждаме и вплетено във вярвания, сънища, гадания. От събраните материали на Марко Цепенков от Прилепско научаваме, че „алище, ако гори насън и се молиш на некой да ти го угаси и да не го гаси, смърт на близък значи; ако се видиш в ново алище, за някоя убава работа ке се фатиш; ако някой ти дава алище, кроено от бел шаек, голема чест ке си добиен; алища твои, ако дариш на друг човек, ке оздравееш, ако си болен; алище да ти сака некой умрен, ке ти умре некой; ново алище ако носиш от лош табиет – на арен; черно алище ако носиш, ке се поболиш” (Цепенков 1896:142-146).
Българските народни носии впечатляват и очароват. Множество части изграждат цялостната композиция, която е ту с леки, закръглени очертания; ту стройна и издължена. Невероятното съчетание на цветове и форми разкрива вроденото чувство за ритъм и хармония на създателите на костюма. Магията на носията е в съзвучието на шарките, което струи от нея; в блясъка на сърмата, монетите и мънистата; в причудливите форми, обрисувани от гайтани и ширити. Вълшебство се крие във венците и китките, които моми и невести вият от омайни билки, с любов и за любов. Пъстроцветие грее от втикнатите в тях шарени пера. Дрехата излъчва мирис на босилек и здравец, на смин и трендафил, ухае на ябълките, черешите, гроздето, с които се китят жените. Носията е не само приказна картина, аромат, но и благогласие. Накитите на българката – прочелници, обеци, надушни висулки, копчета, гердани, гривни, звънят при всяко движение, стъпка, танц.
Изследователите на българското традиционно облекло определят три основни вида женски носии в зависимост от горните дрехи: двупрестилчен, сукманен и саянен (Велева 1983).
Двупрестилчената женска носия е характерна за северна България, сукманената е разпространена из цялата страна, като в планинските райони на северна България битува заедно с двупрестилчената, саяният тип облекло е типичен за Македония и някои селища на средна западна България, Тракия и Мала Азия. Основна съставна част на трите типа женски носии е ризата. Тя се изработва от коноп, лен, в по-ново време - от памук и коприна. Кройката на женската риза е два вида – т.нар. ризи бърчанка и туникообразна. Украсата е съсредоточена по пазвите, полите и ръкавите. Първоначално декорацията е от втъкани орнаменти, а по-късно везбена. Най-често срещаните бодове са полегат, кръстат и релефен. Багрите на шевиците са различни в отделните райони на страната. За северозападна България са типични нежните, пастелни тонове - бледорозово, светлосиньо и зелено. В средна северна България са предпочитани наситените багри - тъмночервено, тъмновиолетово, тъмнокафяво, стигащи до черни в североизточните български краища. Определящи за везмото в средна западна България и Македония са ярките червени тонове. Типични за Тракия и Родопите са пъстрите шевици с пробладаващи оранжави и зелени цветове. Мотивите в българското везмо са предимно геометрични и растителни, срещат се и изображения на птици, животни и хора.
Горните дрехи при трите вида женско облекло се изработват от вълна или лен и памук за летните сукмани и саи. Украсата е от втъкани орнаменти в двупрестилчения костюм и апликации, ширити, гайтани и семпло везмо при останалите два вида. Връхните дрехи са от кожа и са част от носията единствено на омъжените жени.
Престилките, поясите и коланите са вълнени, тъкани или в хармония с останалите части на костюма или в цвят, контрастиращ на основното поле на горните дрехи. Принадлежностите за обуване са вълнени, плетени, шарени чорапи и калцуни. Цървулите от свинска или говежда кожа са за всекидневна употреба, за празник се обуват кожени обувки или ботуши.
Според българската традиция момите ходят с непокрити коси. Моминската прическа се състои от множество плитки, спускащи се по гърба. Девойките украсяват косите си с косичници, гайтани, мъниста, раковинки и нанизи от дребни монети. Те слагат на главите си венци и китки. На сватбата на главата на жената се поставя сватбено було. Първоначално то се изработва от червен мъжки пояс, съшит на качулка. Върху булото се поставя невестенски венец от чемшир или брашлян, покрит с варак, невен, трендавил, житни класове,з латни нишки и др. След обредното сваляне на булото се поставя невестинско забраждане, което е изключително сложно богато и красиво.
Мъжкото облеко на българите в зависимост от цвета на горните дрехи, бива два типа: белодрешно и чернодрешно. Най-общо границите на разпространение са: в западните предели - белодрешно, в източните - чернодрешно. Тази граница е твърде условна, защото съществуват и преходни типове и райони, в които се срещат и двата вида. Основната съставна част и при двата вида е ризата. Изработена е от коноп, лен или памук, с везбена украса по яката, пазвата и маншета. В белодрешния костюм гащите са изработени от бял вълнен плат и в зависимост от кройката биват два вида: с тясна горна част и дълги тесни ногавици и с по-дълбоко дъно, широки в кръста и къси до под коляното. При чернодрешното облекло те са с дълбоко дъно, широки в горната част и с тесни ногавици. Украсата и при двата типа е от гайтани. Горните мъжки дрехи са без ръкав или с дълъг ръкав, съответно от бял вълнен плат или от плат с естествения цвят на вълната - кафяв или боядисани в тъмночервено, тъмносиньо или черно. Декорацита е от гайтани и апликации. Връхните дрехи са от овча кожа, носени с влакната навътре. Принадлежностите за обуване са плетени вълнени чорапи, калцуни и парчета вълнен плат, намотан около крака. Прическата на старите българи е ниско подстригана или бръсната глава със сноп коса на темето, носен на плитка. Мъжете покриват главите си по време на работа с пешкир и носят шапки от овча кожа в различна форма. В някои райони на страната около калпака намотават правоъгълно парче плат.
От средата на ХІХ-тото столетие започват изменения в градския костюм с появата на нови модни течения „а ла турка”, отразяващ ориенталски влияния чрез елементи от турското облекло и „а ла франга”, представящ западноевропейския стил в тогавашната мода. В градските центрове на страната съпругите на заможните мъже изписват тоалетите си – рокли или костюми - по журнал от Рим, Париж и Виена.
В началото на ХХ в. във възстановеното българско царство романтичният повей към съхраняване на народното изкуство, идващ от Европа, е съчетан с бляна за освобождение и обединение на българските земи. Членовете на царското семейство обличат дрехи от всички краища на българското землище, от Тулча до Охрид и от Дунав до Бяло море. Архивните снимки ни показват цар Фердинанд І Български в дебърска носия, престолонаследникът княз Борис Търновски и княз Кирил Преславски - в миячки носии, царица Елеонора - в носия от Крушево. През 1942 г. гражданите на Прилеп по повод освобождението на Македония подаряват на царица Йоанна специално направена за нея копринена носия от Мариово. По същия повод делегация от Македония подарява на царските деца – престолонаследника княз Симеон Търновски и княгиня Мария-Луиза, носии от Скопско. И до днес продължава традицията членове на българското царско семейство – Н.В. Царица Маргарита Българска, Н.Ц.В. Княгиня Мария-Луиза и Н.Ц.В. Княгиня Калина да носят тоалети с българско везмо.
Днес българските народни носии се съхраняват в музейни колекции, оживяват на фолклорни събори и са вдъхновение за модни дизайнери, създаващи български стил в модата.

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
						1
2	3	4	5	6	7	8
9	10	11	12	13	14	15
16	17	18	19	20	21	22
23	24	25	26	27	28	29
30