Български манастири

През втората половина на девети век в границите на обширната и могъща славянобългарска държава се включват по-голямата част от славянските племена от българската група на Балканския полуостров. В страната се създават благоприятни соцнално-икономически условия за сплотяване на все още съществуващите отделни етнически групи - славяни и българи. За да се защити новообразуваната българска народност срещу силното византийско и римско религиозно влияние, да се укрепи централната власт и да се издигне международният авторитет на държавата като цивилизована страна наравно с другите големи християнски държави тогава в Югоизточна и Централна Европа, става необходимо да се приеме християнството, да се обособи самостоятелна българска църква и да се създаде самобитна славянска писменост и култура. Благодарение на мъдрата и далновидна политика на княз Борис I (852-889) в 865 г. християнството става официална религия в държавата и изиграва важна роля за историческото и културното развитие на българския народ. По онова време да се откъсне един цял народ от езичеството и да се преведе в лоното на християнството е било подвиг от голяма величина.

От този момент с благоволението на княз Борис I, наречен след покръстването Михаил, в тогавашна България започва усилено строителство на църкви и манастири. Както свидетелствуват исторически паметници, този български владетел "опасал цялата своя подвластна България със седем храма". Най-голямата църква по това време в България, т. нар. Голямата базилика, дълга 99 м. и широка 29,5 метра, е издигната във външната част на старопрестолния град Плиска в основания от княз Борис манастир.

Наред с църквите край старите столици Плиска и Преслав в Североизточна България и в югозападните краища на страната, възникват и първите манастири. Според приписката на Тудор Доксов, недалеч от Преслав, сред красивата местност Патлейна на брега на р. Тича, княз Борис I основава манастира "Св. Пантелеймон". Климент, първият от учениците на славянските първоучители Кирил и Методий, когото княз Борис I изпраща в местността Кутмичевица да организира и да ръководи просветното и образователното дело в тази област, също така основава манастир.

По-късно през 893 г. цар Симеон, като въздига Климент в епископски сан, изпраща Наум - другия от Кирило-Методиевите ученици, да поеме ръководството на просветителската дейност. И както свидетелствуват двете жития на Наум (първото - 10 век, второто - 13 век), със средствата и по воля та на княз Борис I и на неговия син цар Симеон в 905 г. той също построява манастир.

Още с възникването си българските манастири наред с богослужебната дейност стават културно-просветни и книжовни средища. Именно в манастирите започват работа създателите на славянската писменост и книжнина в България. В княжеския манастир "Св. Пантелеймон" край Преслав Борис I изпраща своите най-близки помощници в управлението на държавата, членове на княжеския двор - брата си, известния в историята на българската книжнина Черноризец Докс, и племенника си Тудор Доксов, за да направляват и сами да участвуват в разгърналата се книжовна дейност. Тук биват на станени и дошлите по-късно в България през Цариград по-млади ученици на Кирил и Методий, а заедно с тях и Симеон-третият син на Борис, който, след като завършва Магнаурската школа в Цариград, се замонашва. Още при царуването на Борис и особено при Симеон (893-927) манастирът в Патлейна развива широка книжовна дейност. Тук под ръководството на Наум и Климент се създава Преславската книжовна школа - първата старобългарска книжовна школа в Североизточна България. Сам княз Борис I в 889 г., когато достига преклонна възраст и преценява, че държавните работи са тръгнали по избрания от него път, се оттегля в манастира "Св. Пантелеймон" да ръководи отблизо създаването на славянската книжнина, считайки това дело за особено важно. С името на Преславската книжовна школа е свързана дейността на редица най-видни писатели, книжовници, просветители - Климент, Наум, Черноризец Докс, Тудор Доксов, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър. В кипящата книжовна дейност на манастира се включва и Симеон, бъдещият цар на България. Създава се жива книжовна традиция, която се пренася и в другите манастири, и въпреки повратностите в историята на българския народ единадесет века се завещава от поколение на поколение, от манастир на манастир по българските земи.

В годините на Първата българска държава манастири се появяват и в по-отдалечените краища на страната. Много от тях първоначално са самостоятелни църкви или параклиси край близките феодални крепости. По онова време е основан манастир под връх Руен, където Иван Рилски, преди да поеме пътя на пустинножителството, прекарва известно време "за обучение". Основаването на Рилския манастир през втората половина на 10 век е свързано с отшелничеството - една от първите прояви на все още сподавяно недоволство сред българския народ от феодалния гнет. Възникват и някои от софийските манастири, като Куриловския "Св. Иван Рилски", Германския "Св. Иван Рилски", Пернишкия "Св. Пантелеймон".

В 1018 г. византийците покоряват България. Много от манастирите, особено край столиците Плиска и Преслав, биват разрушени от непрекъснато нахлуващите от север скитнически племена и престават да съществуват завинаги. В други се настанява гръцко духовенство и започва систематически да унищожава българските книжовни ценности, да заличава паметниците на културата и изкуството и с всички средства да насажда гръцко влияние. Отделни манастири успяват да се запазят и да продължат тайно традицията на книжовни и културни средища, да поддържат будно народното съзнание.

След освобождението от византийското робство (1185) и особено през 13 и 14 век в България отново се създават благоприятни условия за развитие на духовния живот. Отново по волята и с подкрепата на българските царе и на отделни феодали възникват манастирски обители из най-красивите места на Стара планина, Рила, Витоша, Родопите и особено край старопрестолния Търново и близката му околност. Повечето от търновските манастири са свързани с ктиторската дейност на Асеновци и техните приемници. Отличават се манастирите: "Великата лавра св. 40 мъченици" сред пролома на река Янтра - между Царевец и Трапезица, "Св. Богородица Пътеводителка" на хълма "Света гора", "Св. Иван Рилски" на Трапезица, "Св. Марко" на брега на р. Янтра, "Св. Богородица Темницка" срещу Царевец. В Еленския Балкан, на юг от Търново, възникват Капиновският манастир "Св. Никола", Плаковският "Св. Илия", Мерданският "Св. 40 мъченици" и др. Околностите на София - в полите на Витоша и сред южните склонове на Стара планина, които се спускат от север към Софийското поле-също се осейват с манастири: Драгалевския "Успение Богородично", Кремиковския "Св. Георги Победоносец", Илиенския "Св. Пророк Илия", Урвичкия "Св. Никола", Кокалянския "Св. Архангел Михаил", Кладнишкия "Св. Никола". По-късно тук се оформя манастирската групировка "Софийска Света гора", наречена още "Мала Света гора", която обединява четиринадесет манастира начело в Бистришкия "Св. Георги". Такава манастирска групировка се създава и край Сливен, наричана също "Мала Света гора", с главен манастир Сотирския "Св. Спас", край Асеновград и на други места. Както свидетелствува Пространното житие на Ромила, написано от неговия ученик Григорий, по българските земи тогава е имало толкова много манастири, "та на всяко удобно място за манастир, ако е идвал да се посели някой нов монах, той е намирал там вече поселили се монаси".

През този период (13-14 век), който с право се нарича "Втори златен век на българската култура", книжнината, изкуството и културата разцъфтяват предимно в манастирите, чиито права българските владетели потвърждават със специални грамоти, подпечатани със златен печат. Дарявани богато с нови земи и селища, много от манастирите се превръщат в самостоятелни феодални владения (Рилският, Пещерският, Драгалевският).

Най-висок духовен ръст манастирите през Втората българска държава достигат при царуването на Иван-Александър (1331-1371) и неговия приемник Иван Шишман (1371-1393). По това време видният български исихаст Теодосий Търновски с благоволението и подкрепата на Иван-Александър основава Килифаревския манастир "Рождество Богородично", където скоро се създава прочутата Килифаревска книжовна школа. В нея получават образованието си бележити български книжовници и просветни дейци на епохата, като Евтимий, Киприан, Дионисий и други. Пак с подкрепата на Иван-Александър в пролома на р. Янтра, северно от Търново, е основан манастирът "Св. Троица", наречен по-късно Патриаршески. Неговата слава е свързана изключително с книжовната и просветителската дейност на Евтимий. Преди да стане патриарх, тук той основава Търновската книжовна школа, където се учат и развиват плодовита книжовна дейност видните старобългарски писатели Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Киприан. В манастира "Св. Троица" Евтимий извършва забележителна езикова реформа за единен старобългарски правопис и заедно с учениците си изправя преводите на богослужебните книги. Тук се създават едни от най-ценните паметници на старобългарската книжнина от епохата на Втората българска държава. След покоряването на България от турците плодовете на тази богата литературна дейност се пренасят във Влашко, Сърбия и особено в Русия и оказват благотворно влияние върху развитието на литературата в тези страни.

От времето на Втората българска държава са и манастирите в Стара планина - Раковишкият, Чипровският "Св. Иван Рилски", Черепишкият "Успение Богородично", Чикотинският "Св. Арахангел Михаил", Карлуковският, Етрополският "Св. Троица", Батошевският. Но българските владетели от това време не само основават нови манастири, те възстановяват и обновяват и старите. Когато Иван-Александър към 1344 г. включва в границите на България областта Бачково, той обновява Бачковския манастир "Успение Богородично" и богато го дарява. Образът на този български владетел е изрисуван в манастирската костница редом с образите на първите ктитори на манастира - Григорий Бакуриани и брат му Апасий. Обновен е и Рилският манастир, когато в 1335 г. в именията му са настанява протосеваст Хрельо, владетелят на Струмишката област. По същото време (1354) деспот Деян, владетелят на Велбъждското (Кюстендилско) княжество основава или обновява Земенския манастир "Св. Йоан Богослов", разположен край старата българска крепост "Землънград" в красивия Земенски пролом.

Манастирите от Втората българска държава са място за изява на средновековната българска живопис, която особено буйно се развива през 13-14 век. Тогава се оформя известната Търновска живописна школа. Благотворното й влияние се разпростира из цялата страна. Твърде малко са обаче паметниците на културата и изкуството от тези епоха, оцелели до наши дни. Най-забележителният от тях е Боянската църква (1259). Цялостни паметници на българското изобразително изкуство от Средновековието са и стенописите в скалния манастир при с. Иваново, Русенско (13-14 век), в параклиса "Св. Йоан Предтеча" на Хрельовата кула (14 век) в Рилския манастир, в църквата на Земенския манастир (1354) и някои стенописи в костницата на Бачковския манастир (14 век). Дълбокият психологизъм на образите, реалистичността на рисунъка, творческият похват в разработване то на евангелските сюжети и динамичността на фигурите, които характеризират стенописите от това време, силно вълнуват зрителя. Манастирските църкви от тази епоха са същински художествени галерии, съкровищници на българското изобразително изкуство.

В края на 14 век османските турци завладяват българските земи и унищожават материални и духовни ценности, създадени през вековете на Първата и Втората българска държава. Разрушават манастирите в престолния град Търново, около София, край крепостите и проходите, навсякъде, където срещат съпротива. Оцеляват само онези, които са закътани в планинските котловини и усои, далеч от главните пътища и крепостите. По-късно, обезпокоявани често от поробителите, те биват изоставени от монасите и задълго запустяват. Но въпреки тежкия удар духовното развитие на българския народ не спира и още първия век след погрома започва постепенно съвземане. В 1469 г. биват пренесени мощите на Иван Рилски от Търново през София за Рилския манастир, което се превръща във всенародно шествие и израз на родолюбие. Скоро след това започват да се възстановяват старите църкви и манастири. Пръв софийският болярин Радослав Мавър обновява и украсява през 1476 г. старата църква в Драгалевския манастир. Малко по-късно, в 1483 г. - сто години след като турците покоряват България, със средствата на друг софийски болярин - Радивой - е възстановен Кремиковският манастир "Св. Георги Победоносец".

За разлика от миналото, когато за манастирите се грижат предимно владетелите - царе и феодали, през епохата на турското робство българският народ сам помага да се възстановяват, изграждат и поддържат манастирските обители. И започва една мълчалива и упорита борба за съживяване на опустошаваните манастири, която продължава през целия период на робството. Но поради бедност и главно поради забрана от турските власти, особено през първите векове на османското владичество, народът не издига големи манастирски църкви. На мястото на старите монументални църковни сгради сега се строят малки, схлупени и непретенциозни църквици, чиито вътрешни стени обаче биват богато украсявани със стенописи.

През 16-17 век вълната на османския фанатизъм отново залива поробения български народ. При потушаването на Търновските въстания само в северните поли на Балкана са разсипани 250 църкви и манастири. В походите за насилствено помохамеданчване на българското население в Родопите също биват разрушени и изгорени много манастири. Според сведенията, които ни е оставил поп Методий Драгинов, през 1657 г. от Костенец до Станимъка (Асеновград) са разсипани 218 църкви и 33 манастира. Особено опустошителни са набезите на кърджалиите, които кръстосват надлъж и нашир българските земи.

В същото това време обаче в Софийско продължава възстановителната си дейност известният даровит български иконописец Пимен Зографски (Софийски). Той обновява и украсява много манастири, между които, както се предполага, Куриловския, Сеславския, Елешнишкия "Св. Богородица", Черепишкия "Успение Богородично", "Драгалевския "Св. Богородица" и др.

За опазване на народността ни през епохата на робството манастирите имат голяма заслуга. Без тяхната книжовна, просветителска и културна дейност българският народ е бил застрашен от асимилиране. "Нашите манастири - пише Георги Димитров - съхраняваха националните чувства, националните надежди, националната гордост на българите и им помагаха да се предпазят от загиване като нация" (Г. Димитров, Съч., т, III, 1947, стр. 278-279).

Оцелелите през първите векове на робството манастирски обители се превръщат в съкровищници на книжовни и културни ценности, в пазители на народността и крепители на българския дух. В техните книгохранилища се опазват от унищожаване ценни ръкописи - източници за изучаване на историята и културата на народа ни. Особено много се отличават Рилският "Св. Иван Рилски", Кукленският "Св. Козма и Дамян", Черепишкият "Успение Богородично", Ботошевският, Драгалевският, а по-късно Етрополският, Троянският и Елешнишкият манастир. И те не само съхраняват духовните ценности, но ги възраждат, умножават и разпространяват из цялата страна. Още в първите години на робството в Бачковскня манастир заточеният от турците български патриарх Евтимий Търновски с помощта на своите ученици и следовници продължава традициите на Търновската книжовна школа. В Рилския манастир през цялата епоха на робството работят даровити книжовници, между които са Владислав Граматик (15 век), Йосиф Брадати (1690-1757). През 16-17 век се оформя Софийската книжовна школа, която развива дейността си най-вече в Драгалевския манастир. Книжовна дейност разгръщат и Германският, Сеславският и особено Елешнишкият манастир. Най-голямо книжовно средище на север от Стара планина по това време е Етрополският манастир, наречен "Варовитец", където работи прочутата Варовитецка книжовна школа. Плодовити български книжовници, като граматик Бойчо, дяк Йоан, Рафаил, Даниил Етрополски, Василий Софиянин, тук преписват много стари ръкописи и сътворяват оригинални творби, разпространявани из цялата страна, та дори и в Света гора. През 17 и 18 век в Южна България средище за книжнина и просвета е Кукленският манастир "Св. Врачове", в който се създава специална школа за граматици и краснописци Известни са имената на Кръстю Граматик, йеромонах Ананий и йеромонах Сидор.

Скрити из планините, далеч от погледа на поробителя, много от манастирите пиев епохата на робството дълго време са единствените училища, а монасите - единствените учител на българския народ. В тях най-напред се организират килийните училища като форма за поддържана на грамотността на народа. Големите и богати манастири издържат по няколко такива училища и метоси. Рилският манастир има 52 килийни училища в различни градове и села на страната, където учителствуват рилски монаси. Цялата тази многостранна дейност превръща манастирските обители вьв фактори за Българското възраждане.

В годините на османското владичество много български манастири отрано установяват връзки с руски манастири в Света гора и в Русия, стават ревностни радетели на дружбата между българския и руския народ. Техни представителства посещават Русия, за да търсят помощ срещу турските насилия Заедно с материалната подкрепа те донасят надеждата и вярата, че освобождението на поробения български народ ще дойде от Русия.

Манастирите в България от времето на турското робство са и паметници на изобразителното изкуство. Старинните стенописи в Драгалевския и Кремиковския манастир (15 век), особено ктиторските портрети, показват едно реалистично изкуство в духа на Търновската живописна школа. Стенописите в Куриловския, Сеславския, Елешнишкия, Илиенския, Трънския, Видинския, Бачковския манастир, рисувани през 16-17 век, свидетелствуват за едно утвърдено вече изобразително изкуство по нашите земи. Особено голям размах изобразителното изкуство в манастирите получава в края на 18 и началото на 19 век, когато ограниченията на турските власти за украса на християнските църкви не са така строги, а стремежите и възможностите на зараждащата се българска буржоазия значително нарастват. Тогава се оформят и развиват своята дейност Тревненската, Дебърската, Самоковската, Банската и някои други иконописни школи, чиито най-добри представители изрисуват стените и сводовете на много манастнрски църкви Появяват се образите на Иван Рилски, Евтимий Търновски, Теодосий Търновски, Гаврил Лесновски, Иларион Мъгленски, на Кирил и Методий, Климент Охридски и на други български духовни и просветни дейци, което говори за едно вече събудено национално съзнание. При разработването на евангелските сцени н образите на светците, както и в разнообразните архитектурни декорации, животински и растителни орнаменти и особено в образите на ктиторите творците засилват реалистичните тенденции. Започва възраждането на българското изобразително изкуство. В църквите на Раковишкия, Мулдавския, Бачковския, Капиновския, Преображенския, Соколския, Троянския, Араповския и много други манастири по това време творят даровити български живописци, като па ан (Стари), Кою Цонюв, Кръстю Захариев, Захарий Зограф, Никола Образописов, Георги Данчов, Тома Вишанов, Станислав Доспевски. В Рилския манастир си дават среща най-добритдпредставители на различни поколения живописци от Самоковската и Банската живописна школа. Наред е живописта в редица манастири се създават прекрасни творби и на дърворезбата. Иконостасите в Роженския, Троянския, Чипровския, Бачковския, Чикотинския, Лопушанския, Преображенския и особено в Рилския манастир са шедьоври на българското дърворезбено изкуство.

Манастирските църкви и жилищни сгради от периода преди Възраждането с изключение на главната църква в Бачковския манастир не блестят със своята архитектура. Турските власти не са разрешавали на българите да строят внушителни църкви. Едва в първата половина на 19 век се изграждат каменните църкви в Батошевския, Соколския, Мулдавския, Троянския, Пресбраженския, Плаковския, Патриаршеския, Вакъфския, Лопушанския и Рилския манастир, които представляват интересни образци на българската възрожденска архитектура. Изграждането на Рилския манастир като най-голям паметник на архитектурата и изкуството по това време не само по български! земи, но и на Балканския полуостров е израз на високото национално чувство и осъзнато достойнство на българина през епохата на Възраждането.

Многовековната история на манастирите е свързана и с борбите на българския народ срещу турските поробители. В периода на националноосвободителните движения те стават центрове на народните бунтове и въстания, превръщат се в бази на революционната дейност. В тях намират сигурно убежище народните хайдути и революционните дейци. От манастирските килии излизат не само просветени люде, но и вдъхновени революционери, като дякон Игнатий-Левски, отец Матей Преображенски - Миткалото, завераджията отец Сергии, отец Зотик, поп Харитон. Родолюбиви игумени на манастири се обричат .в служба на делото за освобождение, стават членове на революционни комитети, повеждат в бой въстанически чети. Много са манастирите, които изгарят в пламъците на Априлското въстание и Освободителната руско-турска война от 1877-1878 г. С право народният поет Иван Вазов изрича: "Ценни са за нас българските манастири, почтени останки от твърдините, в които се е запазил жив българският дух, дълго време скрижали на отцовский завет и гнезда, из които са изхвръкнали орлетата - възвестители на зората на българското пробуждане. Те са жива и трогателна история на една епоха, толкова славна и толкова мрачна".